АПЕЛ

Църковното настоятелство при новостроящ се храм -мемориал "Свети Новомъченици Български" -Пловдив,се обръща към всички истински православни християни,родолюбиви българи и демократи,за указване помощ и спомоществователство.
Осъзнавайки че е прекалено трудно да се строи храм,във време на криза и недоимък.Но икономическата криза отминава,за разлика от опостушенията които нанася духовната криза и историческата забрава на поколенията.Времето е трудно,но кога времето е било леко?
Нека не забравяме мъченическият подвиг на духовниците,миряните от кървавият период на ХХ век.

БОГ ДА НИ ПОМАГА,ЗАЩОТО ДЕЛОТО НИ Е СВЯТО!

СВЕТЕЦ НА ПРАВОСЛАВИЕТО

Отец Борис Вълканов е роден на 8 септември 1900 година в село Чакали, Сливенско. Първоначално работи като машинен техник в мелницата в Сливен, после учи в Духовната семинария в Черепиш. През 1928 година отива да служи като свещеник в село Кирилово, Старозагорско.
Хората си спомнят, че бил добър свещеник. Имал чудесен глас. Динка Балабанова разказва за него: "Той канеше нашето семейство почти всяка вечер на гости. Така ни е минавал животът тук, заедно с тях. Аз бях приятелка с дъщерите му. Заедно ходехме на училище. Баща ми пееше заедно с отец Борис. Цялото семейство редовно ходехме на църква. За него мога да кажа само едно - много добър и справедлив човек беше. Той често казваше: "Моята професия е такава, че винаги съм помагал на хората. Сиромах да дойде вкъщи - ще го нахраня; да дойде скитник, който няма къде да спи - ще го сложа да спи и на другия ден ще го изпратя."
Мария Кавалджиева - дъщеря на отец Борис, казва, че за баща й едно от най-големите престъпления била кражбата. По неговите думи: ако намериш нещо на улицата, трябва да разбереш на кого е и да му го върнеш, защото мъката, която изпитва човек по изгубената вещ, пада върху твоята душа. Тя си го спомня като много весел и усмихнат човек, "как с него ходим на нивата... изкъпем коня привечер, като излезе луната, тръгнем към къщи и той пее, пеехме си приятно... и това са най-хубавите ми спомени".
Идва 9 септември 1944 г. Мария си спомня как веднъж се прибирала вкъщи с кола и по пътя й казват, че тази вечер ще арестуват баща й. Тя отива вкъщи и съобщава на родителите си, но баща й не се изплашил, а казал на майка й да сложи вечерята. Тъкмо седнали на масата и на вратата се почукало. Вътре влезли трима души и казали на отец Борис да си вземе повече дрехи, защото нямало да ходят само до общината. На излизане свещеникът казал да не се притесняват, защото не е виновен в нищо. Арестували го и го откарали към участъка. Няколко пъти ходили да го виждат, но една вечер го откарали в неизвестна посока...
Хората говорят, че отец Борис бил убит по особено жесток начин...
Повод за този неистов садизъм са гоненията на партизаните, за което априори се приема, че вина има и свещеникът. Веднъж полицията проследява един от ятаците до явката с партизаните и ги убиват всичките. Комунистите твърдят, че свещеникът ги бил предал, но самият той едва по-късно разбрал за случая. От селото хората казват, че един свещеник никога не би предал хора да ги убият, защото моралът му, възпитанието му е такова. "Пролее ли се кръв, тя тежи за цял живот" - казвал по този повод отец Борис. В родното му село го съветвали да не се връща в Кирилово, защото там ще го арестуват, но той казал, че няма от какво да се страхува.
В обвинителния акт на Старозагорския народен съд по дело № 2 от 1945 година пише: "Фашистката полиция тук имала за свои отявлени доносници и крепители, които тормозели и селото, следните лица: свещеник Борис Вълканов, прононсиран до кости фашистки агент, на когото расото е прикривало мръсната му душа. Вторият е Герман Василев, неотстъпващ в нищо на този предател поп. Двамата непрекъснато следят, не-прекъснато кроят козни, непрекъснато съобщават и доносничат за прогресивните хора. Техен инструмент е кметският наместник Димо Иванов Колев. Тази тройка тормози цялото село. Тя си поставя за цел да унищожи всичко будно и антифашистки настроено."
Смъртната присъда срещу отец Борис Вълканов е издадена след неговото убийство. Нито той, нито неговите близки са имали възможност да го защитят пред съда. Но всъщност за един свещеник подобен безбожен съд няма никаква легитимност - духовникът признава само един Съдия и само един Съд.
В наши дни за отец Борис беше излъчено предаване по телевизията, а в защита на невинността му със статия в пресата излезе Старозагорският епархийски съвет.

СВЕТИ НОВОМЪЧЕНИЧЕ БОРИСЕ МОЛИ БОГА ЗА НАС!

.....и тяхната света икона !

СВЕТИ НОВОМЪЧЕНИЦИ ОПТИНСКИ МОЛЕТЕ БОГА ЗА НАС!

Гробовене на Светите новомъченици от Оптина пустия- Оптински манастир.

СВЕТЕЦ НА ПРАВОСЛАВИЕТО

През 1910 г. в дома на софийския свещеник Константин Попниколов и презвитера Николица се ражда синът им - Донко Попконстантинов. В многолюдното семейство, състоящо се от петима братя и две сестри, цари патриархална атмосфера. Свещеник Константин и неговата съпруга дават отлично възпитание и образование на децата си. Макар, че по това време хората с висше образование в България са твърде малко, техните деца получават не само висше образование, но и четирима от синовете им завършват в чужбина по още един или два факултета. Но единствен, от синовете на отец Константин, Донко има влечение към духовното поприще.
Първоначалното и прогимназиалното си образование Донко Попконстантинов завършва в София. През 1924 г. постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва през 1930 г. и се записва в Богословския факултет при СУ “Св. Климент Охридски”. Тук учи една година и след като си взема всички полагащи се изпити, през юни 1931 г. заминава като стипендиант да следва в Кишиневския богословски факултет. След тригодишен упорит труд завършва богословие в Кишинев през 1934 г. с титлата: “Лисансие по богословие”. От Кишинев с препоръката на Софийския митрополит Стефан, по-късно Български екзарх, кандидатства за стипендия в Рим, където желае да постъпи в Източен институт. За италианската столица заминава през 1934 г., известявайки семейството си, че получава стипендия за следващите три години. Поради огромното си желание да се образова, колкото може по-всестранно, в Рим записва едновременно с Папския източен институт и Философския факултет при Римския държавен университет. На 27 юни 1937 г., след като защитава докторат, е обявен за доктор по философия на Римския държавен университет. Същата година, по препоръка на Софийския митрополит Стефан, заминава на три пъти по за три месеца в Англия, където взема участие в повеждащата се англикано-православна конференция в Лондон.
Завръщайки се в София, през октомври 1937 г. е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Като преподавател в семинарията се отличава със своята ерудиция и висока култура, а като възпитател - с голямата си строгост относно спазването на семенарския ред. След дълго и сериозно себеизпитване, вътрешно вглъбяване и запознаване с плодовете на православната аскеза решава да приеме монашество. На 4 декември 1937 г. е подстриган за монах и ръкоположен за йеродякон от Софийския митрополит Стефан. Под мантия е воден от тогавашния протосингел на Софийската митрополия архимандрит Филарет, по-късно епископ и Ловчански митрополит. При пострижението си д-р Донко Попконстантинов приема името Ириней. На следващата 1938 г., по случай обновлението на храма “Св. Йоан Рилски” при Софийската духовна семинария, йеродякон Ириней е ръкоположен в йеромонашески сан. Монашеските си обети и задължения изпълнява с огромно желание и лекота, както сам споделя радостен с близките си: “Хвърча, хвърча, че съм монах!”
През 1941 г., след като тогавашният протосингел на Софийска митрополия архимандрит Стефан, по-късно Търновски митрополит Софроний, е изпратен да управлява Скопско-Велешка епархия, на 1 август йеромонах Ириней е назначен от Софийския митрополит Стефан за протосингел на Софийска митрополия. Наскоро след това е въведен и в архимандритско достойнство. Ставайки софийски протосингел, архимандрит Ириней има широко поле за изява. Като високообразован и силно религиозен човек той съзнава надвисналата опасност от страна на комунизма и затова посвещава голяма част от времето си на идеологическата борба с него. През 1941 г. превежда от румънски език книгата“Християнство и комунизъм” на свещеник Валерий Йордакеску, професор по богословие в Яшкия университет, в която авторът напълно разгромява комунистическата идеология. Освен преведената от него книга и темите на статиите и публикациите му, писани от него през този период, свидетелстват за една сериозна идеологическа борба, която води с комунизма, и то не само с комунизма в България, а с комунизма като културно, политическо и философско учение и явление, като дух, който в средата на ХХ в. е на път да залее цяла Европа. Като добър проповедник му се предоставя възможност често да проповядва в столичните църкви. В проповедите си винаги рязко осъжда атеизма и особено марксическия атеизъм и материализъм. Рядко има негова проповед, в която да не засегне въпроса за комунистическото безбожие.
През периода 1941-44 г. освен протосингел на Софийската митрополия, е и председател на Софийския епархийски духовен съд, който единствен по това време, има правомощия да разглежда бракоразводни дела о други религиозни нарушения в Софийската епархия.
На 9 септември 1944 г. в България се установява богоборческата власт на Комунистическата партия. Още в първите дни след установяването на новата власт брат му Борис случайно дочува мълвата, че е арестуван. Намира го в неговата канцелария в Митрополията и му предава какво се говори, съветвайки го да се укрие някъде до отминаване на опасността. Архимандрит Ириней успокоява брат си, че няма за какво да се крие, тъй като неговата съвест е чиста и нищо лошо не прави нито сега, нито преди, а и не вярва, че комунистическите издевателства ще засегнат Българската православна църква. На 20 септември 1944 г. обаче съвсем изненадващо на бюрото му е оставена бележка. Текстът гласи:”До Н. В... Съгласно заповедта Ни от 20 того съобщаваме Ви, че Ви освобождаваме от длъжността Протосингел при Светата ни Митрополия, считано от 20.09.1994 г. “С подписана е от Софийския митрополит Стефан. Три дни по-късно отец Ириней изчезва безследно и повече никой не го вижда. Напразни са усилията на неговия баща свещеник Константин Попниколов, роднините и познатите му да го открият или да научат нещо за него. Дълго време след изчезването на архимандрит Ириней представителите на властта отказват да признаят дали е убит, изчезнал или жив... Накрая издават смъртен акт на семейството му, което извършва символично погребение в семейната им гробница в София.

СВЕТИ СВЕЩЕНОМЪЧЕНИЧЕ ИРИНЕЙЕ МОЛИ БОГА ЗА НАС!

СВЕТЕЦ НА ПРАВОСЛАВИЕТО

Мъченичество.....

Отец Рафаил Раев от с. Стражица е роден на 18 март 1887 г. Завършва Бачковското духовно училище и се връща да служи в родното си село - в първата църква, построена в този край през турско робство. Тя е построена през 1842 г. от Пею Проданов - дядо на отец Рафаил Раев.
"През 1923 г. свещеник Раев е взел активно участие в уреждането на първия конгрес на братствата в Рилския манастир. Същият е взел участие през 1927 г. в Първия учредителен конгрес на братствата в Казанлък и на конгреса на братствата в Плевен.
Свещеник Раев е участвал в училищната управа на Стражица, като председател на училищното настоятелство през 1927 и 1928 г. С лични средства и с разрешението на Търновския митрополит той издавал периодичното списание "Православен свят" с цел да приобщи своите скромни сили към общите усилия на църква и народ, да се пръскат сред народа религиозни знания и просвета." (Из летописната книга на храм "Св. Богородица" - Стражица).
В дните на войната отец Рафаил се проявил като ревностен защитник на св. ни православно учение (качество така необходимо и днес). В писмо до кмета на с. Стражица свещеник Раев отбелязва:
"Враговете на народ и родина са пуснали срещу нас всички сили на ада - парашути, пропаганда, заговори, родоизмяна, саботаж и пр., за да разединят и смутят народния дух. Жертви на родоотстъпници имаме и в селото ни, под благоговейната маска на религиозна секта, която цели да разедини народния дух и оттам към разгром на родните стремежи и национални идеали - отстъпиха на отечествената вяра. Хулят, осмиват църквата, традициите и вярата ни. Тяхната организация има много разклонения с централа в Британия, откъдето се получават книги. За тях всичко българско е лошо и отвратително, а всичко английско и американско е свято и идеално."
Отец Рафаил смята, че Стражица е център на комунизма в региона и крепост на разрушителните идеи и затова избира 3 март - Деня на Освобождението - за съборна служба в храма "Св. Василий" в Стражица. С помощта на младежи той изпраща на всички семейства афиши и покани. На празника присъстват всички свещеници от енорията и протосингелът на Търновската митрополия йеромонах Стефан. Произнесено е пламенно слово за делото на Освобождението и сказка на тема "Светът без Христа", като противовес на разрастващия се комунистически атеизъм. След това в отчета си пред св. Митрополия свещеник Раев отбелязва голямата полза от съборните служби: "Тия служби привличат вниманието и заинтересоват дори и индиферентните към църквата. Самият факт да се обхождат енориите от свещениците, в очите на християните ги издига до подвига на апостолство. Те четат в духовните лица стремежа и желанието да излъчат от себе си сили да приобщят вярващите към общите всенародни усилия, за народното ни благоденствие.
От тези служби свещеникът добива опитност в проповеди, публични сказки и пр. А заедно с това и нужния кураж и смелост, решителност и авторитет на пастир и проповедник. Опознава се и се сближава с останалите обществени фактори в живота, учители, обществени власти и т. н. А това не е без значение и без малка полза за призванието на народния пастир."
Именно тази активност и ораторски талант на отец Рафаил Раев предизвиква завистта и гнева на комунистите, които казват за него, че страдал от мания за величие, че бил доносник на полицията и гонител на всичко прогресивно. Според тях този "народен изедник и предател е получил заслужената си присъда - смърт".
А смъртта за него настъпва неочаквано и жестоко. Вечерта на 9 септември 1944 г. се прибира от центъра към дома си, но партизаните го спират и го качват в камионетка заедно с аптекаря Васко Николов и един пътуващ търговец. Завързали ръцете им с бодлива тел. Когато ги хвърляли от камионетката долу в животинската яма край селото, един от убийците ги ръгал с шило в гърбовете, за да не могат да бягат и да се съпротивляват. Така били пребити и полуживи заровени в ямата. След тях по подобен начин и на същото място били убити още хора от селото.
След много години, при провеждане на изкопни работи булдозерите изкопали там 18 черепа, които после били заровени на друго място. А един от убийците преди смъртта си признал, защото бил измъчван от кошмари. Другите участници в екзекуцията полудели...
С присъда № 2/2 март 1945 г. на Горнооряховския състав на Плевенския народен съд свещеник Рафаил Раев в група с още 23 души са осъдени на смърт задочно за това, че "... организирали и провеждали жесток терор над борците за народни права заловени между с. Стражица и гарата, доброволно следели и донасяли за движението на партизаните и техните укриватели".
Хората разказват, че на въпросната партизанска акция, станала на 6 май 1944 г., партизаните нападат общината, за да изгорят архива. При нападението загиват служители в общината и случайни граждани - общо 11 души. И тъй като се готвели още нападения, полицията и войската се организира и залавят партизаните на 20 май, а свещеникът няма нищо общо с този случай.
С решение № 734/10 февруари 1997 г. Върховният съд на Република България признава свещеник Рафаил Раев и останалите в тази група за "Невинни да са извършили престъпление по чл. 2 от Наредбата-закон и ги оправдава по въздигнатите обвинения" с мотива, че няма никакви фактически обстоятелства и доказателства за извършена престъпна деятелност.
Днес смисълът на това закъсняло оправдание е да даде морални сили на всички негови близки да се гордеят с това, че в рода си имат не престъпник, а новомъченик.
А на нас - вярващите, вдъхва увереност, че в малка България има свещеници като Рафаил Раев, които да служат за пример и да оставят в историята ни дълбока следа...

СВЕТИ НОВОМЪЧЕНИЧЕ РАФАИЛЕ МОЛИ БОГА ЗА НАС!

Светителю Иосифе Петроградский,светилниче и пазителю на чистотата на истинската православна вяра,поборниче за правдата и святата истина.Ти който не си се уплашил от преследване,гонение,мъчение заради вярата в Господ Иисус Христос,от богоборния режим! Който си потъпкал Сергиевата ерест, и си презрял и осъдил смело онези които и се подадоха,моли се за нас,светителю отче наш! А ние верните казваме от дълбините на душите си:

СВЕТИТЕЛЮ ИОСИФЕ ПЕТРОГРАДСКИЙ МОЛИ БОГА ЗА НАС!

ЗАПАЗЕНИТЕ АРХИВИ

Болшевишкият произвол!

ЗАПАЗЕНИТЕ АРХИВИ

ЗАПАЗЕНИТЕ АРХИВИ

Болшевики в акция! Това бе част от кървавият богоборен,атеистичен терор

“За тия покойници не бива да плачем.За праведници не се плаче.Нека Бог им даде мир и покой.Те са безсмъртници над българското небе.Те ще будят у нас българската съвест и дух,за да отворим очите си и видим гибелта,към която ни водят пагубното безверие и идеите на комунизма”.“Душите на праведните са в Божията ръка и мъка вече няма да ги докосне. Наградата им е у Господа и грижата за тях у Вишния .” (Прем. Сол., 3:1, 5:15)

Екзарх Стефан I

АПЕЛ

Църковното настоятелство при новостроящ се храм -мемориал "Свети Новомъченици Български" -Пловдив,се обръща към всички истински православни християни,родолюбиви българи и демократи,за указване помощ и спомоществователство.
Осъзнавайки че е прекалено трудно да се строи храм,във време на криза и недоимък.Но икономическата криза отминава,за разлика от опостушенията които нанася духовната криза и историческата забрава на поколенията.Времето е трудно,но кога времето е било леко?
Нека не забравяме мъченическият подвиг на духовниците,миряните от кървавият период на ХХ век.
БОГ ДА НИ ПОМАГА,ЗАЩОТО ДЕЛОТО НИ Е СВЯТО!

НОВИТЕ ПРАВОСЛАВНИ СВЕТЦИ

СВЕТИ СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК БОРИС МИТРОПОЛИТ НЕВРОКОПСКИ

Неврокопският митрополит Борис (в света Вангел Симов Разумов) е роден на 8. XI. 1888 г. — Димитровден, в с. Гявато, Ресенско (Битолско). Житейският му път по чуден начин е свързан с Божия угодник св. вмчк. Димитрий Солунски, особено почитан в родния му край. Пак на Димитровден след точно 60 години, той ще се представи пред Господа, обагрен с мъченическа кръв. Родителите му — Симеон Цвятков Разумов и Мария Димитрова, са благочестиви и родолюбиви християни. Те често посещават с невръстната си рожба обителта „Св. Петка“, сгушена в китните склонове на Пелистер и монастира „Св. Петър“, в подножието на Бигла планина. Тези поклоннически обиколки оставят трайни следи във впечатлителната детска душа. Още от малък бъдещият митрополит Борис проявява любов към Словото Божие и учението. Начално училище завършва в Гявато. По-късно учи в българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ в Одрин, където завършва трети клас през 1904 г. с отличие. Надарен от Бога с редки умствени способности и задълбочена мисъл, младежът носи и духа на родното Гявато, чиито жители се отличават с духовна будност, предприемчивост и родолюбие. По време на Илинденското въстание, кървава разправа покосява селото: то е опожарено, а жителите му избити по най-жесток начин — жените са насилвани, пеленачета са хвърляни от аскера върху накладен огън (Хр. Силянов, „Освободителните борби на Македония“. Т.1. Сф., 1933 г., с. 421.).
През есента на 1903 г. бащата на бъдещия архиерей загива геройски в неравен бой заедно с 86 четници под войводството на Георги Сугарев. Петнадесетгодишният Вангел дълбоко преживява загубата на своя родител и злочестието на ближните си. Сърцето му се пречиства в горнилото на страданието, за да стане чувствително към болките и душевните рани на другите, а нежната му душа отрано разцъфтява за дейна любов и истинско християнско милосърдие. По-късно, като иерей по панихиди и заупокойни Литургии, той неуморно ще издига молитвен глас към Спасителя в памет на загиналите в толкова бедствия и войни свои сънародници. А образите на родителите му ще живеят в него завинаги.
„...Всегда ще да живей в сърцето ми печално и погледът им благ, лицето им страдално. Всегда ще да кънти във моите уши Божественият зов на техните души...“
През 1904 г. Вангел Разумов е в Цариград, прокуден от немотията, далеч от майка си и брат си Йордан. Благоговейното и смирено поведение на младия човек в българската църква „Св. Стефан“ привлича вниманието на екзарх Йосиф. Отпуска му се стипендия за Цариградската духовна семинария, която завършва с отличие през 1910 г. и на 10 юли в църквата „Св. Стефан“ Неврокопският митрополит Иларион го посвещава в монашески, иподяконски и иеродяконски чин. Това ръкоположение е дивно проявление на Божия промисъл — новопосветеният монах с името Борис ще е бъдещият приемник на стареца Иларион и също като своя небесен покровител ще служи за единството на своя народ. През 1915 г. иеродякон Борис завършва Богословския факултет в Черновиц (Австрия), като стипендиант на Екзархията, със степен доктор по Богословие. Учителствува в Бачковското свещеническо училище и Пловдивската, духовна семинария, където развива своя педагогически талант.
На 25.XI.1917 г. иеродякон Борис приема иеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим. Светият Синод му възлага мисията да обгрижва българската колония в Будапеща. Тук той остава близо пет години, като с неизчерпаема енергия и преданост на Божията воля служи на ближните със слово, съвет и с целия пример на добродетелния си живот. Младият Божи служител умее да вдъхновява душите за много полезни дела — под ръководството му се изгражда църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Десетилетия след служението му там споменът за него е жив и благодарствен.
Изкачвайки стълбата на църковната йерархия, йеромонах Борис ще послужи по-късно на Църквата като архимандрит от 22.XII.1922 г., като епископ от 14.XII.1930 г. и като митрополит от 24.III.1935 г. От 15.ХII.1923 до 1.IX.1924 г. е протосингел на св. Софийска митрополия, където проявява своя талант на организатор. С благородния си характер и благочестив живот този усърден послушник на Словото израства духовно и служи за пример на паство и клир. Две години — от .IX.1924-a до .IX.1926-a — оглавява културнопросветния отдел при Св. Синод и е предстоятел на ставропигиалния храм „Св. Александър Невски“ в София. Молитвеното му вдъхновение прави впечатление на събратята му иереи, а паството дълго помни проповедите му. Младият Христов служител има рядката дарба да печели за Бога души, да ги води към чистия извор — св. Православна вяра.
В следващите пет години, до 23.XI.1931-a, архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария. През това време пише брошурата „Кризата в нашето училище“, публикува статии по наболели въпроси на просветното дело и излиза с конкретни предложения пред Висшия учебен съвет, свикван от Министерството на образованието. Ясно, точно и убедително духовникът изтъква тревожния факт, че нашето училище дава значително образование, но не възпитава души.
„За нас, българите, възпитанието е непонятно и чуждо. Непонятна и чужда е най-великата цел на живота: облагородяването, възвисяването, обожествяването на човешката личност — човешката душа.“ (сп. „Духовна култура“, април, 1928 г., Кн. 36, с.13.)
Воден от желанието да подпомогне търсещите Бога и богопознанието, ректорът издействува стипендии за бедни младежи. Постоянното му занимание са молитвата и духовните книги. С широката си култура и високи морални качества, той умело създава благоприятна атмосфера в Семинарията, въвежда строг ред и дисциплина и я издига до завидна висота. Отмерените движения на стройната му осанка, изпитващият, но същевременно галещ поглед, респектират семинаристите. Обичат го и се надпреварват да заслужат отеческата му похвала. Негово дело е ограждането на Семинарията от външния свят със стена в изискан архитектурен стил.
Единственото лично желание на бъдещия Владика е: да остане незабелязан. Веднъж отхвърля предложение за архиерейско звание поради болест, но след три години Божието предопределение се сбъдва и го осенява с благодатната сила на Христовите апостоли. На 14.XII.1930 г. в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ наместник-председателят на Св. Синод, Видинският митрополит Неофит, заедно със синодалните архиереи, извършва ръкополагането му в епископски сан с името Стобийски (от Стоби, старохристиянска епархия. Стобийската митрополия била подведомствена на Охридската архиепископия).
Напътственото си слово Видинският митрополит завършва с думите: „...да останеш верен на обета си и да получиш онова, което е обещано за верността — венеца на живота.“ (срв. Апок. 2, 10). А в отговора си новоръкоположеният архиерей иска само едно: „Проясни, Господи, моята душа, за да стане достойна да бъде разпъната на Твоя кръст!“
И Бог изпълнява молитвата на своя служител. Неслучайно, тъкмо този стих от Откровението на св.апостол и евангелист Йоан Богослов, стои като надгробен епитаф върху паметната плоча на гроба на Владиката.
От 23.XI.1931 г. до 17.III.1935 г. епископ Борис е главен секретар на Св. Синод. През 1932 г. е натоварен с историческата мисия по възстановяване на каноническите ни връзки и вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. По този повод посещава йерусалим, където се среща с Птоломаидския митрополит Келадион — посредник в преговорите. Паметни остават за него дните от поклонението му по светите места. При всеки удобен случай той с умиление разказва за преживяното там. Със свойствената си деловитост и дипломатичност, дядо Борис има най-голям принос за благоприятния изход на делото. В края на 1944 г., вече като митрополит, придружен от Величкия епископ Андрей, той участвува в предварителните преговори с Вселенския патриарх Вениамин в Цариград. Преговорите завършват успешно — Патриаршеският Синод в Цариград с протокол от 22.II.1945 г. решава окончателното вдигане на схизмата, тежаща над Българската Православна Църква.
На 21.I.1945 г. Високопреосвещеният Неврокопски митрополит Борис председателствува Народния събор в църквата „Св. София“, който избира третия по ред екзарх — тогавашния Софийски митрополит Стефан. От 25.1.1945 г. до смъртта си Владика Борис е член на малкия състав на Св.Синод и ценен съветник в междуцърковните отношения.

„Аз искам волно да размахна всесилни орлови крила! Пред мен в простори да премахна развени мъртви ветрила!“
На 24.III.1935 г. епископ Борис е избран единодушно, както от народа, така и от висшата управа на Църквата, за митрополит на Неврокопска епархия. Посрещането му в този край описва професор Хр. Гяуров (Църковен вестник. Бр.19. Сф., 30.III.1935 г.). Преди да встъпи в епархията си, архиереят отива в светата Рилска обител да се поклони на великия български закрилник св.Иван Рилски. Духовно укрепен, той продължава пътя си към престолния си град Неврокоп. В Кочериново, Бараково, Горна Джумая (Благоевград), Симитли, Градево, Разлог, Банско, Добринище и Неврокоп (гр. Гоце Делчев) множество народ го приветства с „Добре дошъл, Владико светии!“, като му поднасят хляб и сол. Митрополит Борис благославя отечески всички и благодари Богу, задето го е удостоил с такова мило и трогателно посрещане в този хубав край. Няма да забрави неочакваното детско приветствие на границата на Неврокопска епархия. Редом с топлите слова, група ученици го обсипват с росни цветя. Част от тях попадат в колата на митрополита — едно радостно предзнаменование.
Неврокопска епархия се образува в 1894 г. с издаване берата за назначаване на Неврокопски митрополит. „ Тя е част от възстановената Българска Църква в пределите на въз — становената българска държава.“ — пише дядо Борис. Основната грижа на владиката при встъпването му в длъжност е религиозно-нравственото издигане на народа. Той изисква от духовните пастири на епархията непрестанна работа над себе си за усвояване благодатните сили получени при ръкоположението им (Окръжно 2646/30.1Х.1935 г.), а от свещенослужителите — да имат каталогизирана библиотека, та при нужда да си служат с нея. Изтъква колко важно е свещенослужителят, макар и малообразован, да е духовно извисен и с личния си пример да въздействува на пасомите си. Дядо Борис поставя особен акцент на прицърковното православно, християнско братство, чрез което енориашите да заживеят като едно сърце и една душа. Предмет на братствената дейност става запознаването им със светата Православна вяра в своеобразен седемгодишен курс, чрез беседи по догматика, нравствено богословие, литургика, Св. Писание, обща църковна история и история на Българската Православна Църква. Организирани са 166 църковни настоятелства към 166 църковни храма. Митрополит Борис живо чувства, че само с правилна и просветена вяра и добри дела може да се даде отпор на протестантските еретически заблуди в Разложкия край.
Първата всесърдечна молитва към Бога на владика Борис е за единство чрез жива вяра, чрез дейна и братска обич:
„Защото, възлюбени чада, за нас. Божиите, създания, няма по-голямо благо от живото общение с Бога и искреносърдечното, братско единение помежду ни!“ Той многократно изтъква в свои съчинения и проповеди, че Българската Православна Църква е тъй тясно свързана с националната съдба на народа ни, както никой друг народ и църква. От XII.1940 г. въвежда ежедневно богослужение в храмовете, а също и църковно-народно чествуване на всички български светии.
През 1942 г. след освобождението на Вардарска и Егейска Македония към Епархията са присъединени нови три духовни околии — Зърневската, Царевоселската и Беровската. Освен това към Светиврачката духовна околия е причислена Демирхисарската административна околия, а към Петричката — Струмишката. За кратко време процъфтява религиозният живот в новите земи — там са изпратени български свещенослужители и под тяхно ръководство се възстановяват 40 изоставени църковни храма. Под вещото управление на митрополит Борис се разгръща активна душепастирска дейност, утвърждава се братолюбието и родолюбието, като неизменни християнски добродетели.
Обширната практическа дейност, свързана с управлението на епархията — административни и стопански дела, е изпълнена с трудове, които подкопават крехкото здраве на Божия архиерей. Под неговите бащински грижи в епархията се дострояват храмовете в Разлог, с. Бельово (Светиврачко), построен е величественият храм-паметник костница „Св.Иван Рилски“ в Гара Пирин (гр. Кресна). Храмът е изграден по негов идеен проект и го освещава сам той. В Свети Врач (гр. Сандански) е започнат градеж на храм „Св. вмчк. Георги“, завършен в 1952 г.
Горна Джумая става новият църковно-административен център, от който — според дядо Борис — по-лесно се управлява епархията. По негово искане митрополитския дом в Горна Джумая е построен в старобългарски архитектурен стил. Мястото, избрано за целта, е старо турско гробище, наречено „змиярника“, но след разчистване и залесяване с декоративни и плодни насаждения, то се превръща в „белите дробове“ на града. Планира се строеж на наместнически църковен дом в Св. Врач, Разлог и Петрич, но Владиката доживява само построяването на дома в Св. Врач през 1940 г. Той постоянно приканва към строеж на енорийски църковни домове, в които да живеят местните свещенослужители. В Добринище и на други места това става. По негово разпореждане се пристъпва към узаконяване на църковните имоти.
Архиереят обикаля често епархията, свещенодействува и проповядва словото Божие навсякъде. Посещенията му се превръщат в празник за вярващите. Стеклият се народ приветствува Високопреосвещения архиерей в храма и го кани по домовете си като свой скъп гост. От разказите на свещенослужители и миряни, запазили мили спомени от онова време, оживява слабата му, но излъчваща духовно величие фигура, благодушният поглед, тихият и покоряващ глас, който превзема сърцата. Бог по своята щедрост, дарувал на своя раб дядо Борис, дух на премъдрост и разум, на сила и благочестие. Владиката притежава чудния дар на словото, което звучи убедително и вдъхновяващо за жадуващите Божествената премъдрост души. Един вече възрастен благоевградчанин, разказва как дядо Владика в продължение на няколко седмици приемал в митрополията за разговор един алкохолик. Пиенето било съсипало напълно този окаяник, който останал без препитание и каквато и да е смислена цел в живота. След всеки разговор, който понякога продължавал с часове, този човек се чувствувал като възроден. Упованието и надеждата му в Бога се върнали с нова сила, докато неусетно за самия него скъсал с порочния си навик. И друг един случай: до построяването на владишкия дом в 1939 г., дядо Борис живее в дома на бившия кмет на Благоевград — Панайот Тасев. Той останал вдовец с три невръстни деца и тежко понасял загубата на любимата си съпруга. Благодарение отеческите съвети и любвеобилни грижи на митрополит Борис, този човек се преборва с унинието и на душата му става по-леко. В очите на най-малките, пристъпващи към него за благословение, той е истински „дядо Боже“, заради побелялата коса и дългата бяла брада.
Децата — тези цветя на невинността — вливат в сърцето на дядо Владика струи на най-чиста радост. Той знае как да приласкае малките немирници и за празник, или друг повод, от джобовете на широкополата си дреха често вади и раздава бонбонки на децата. С благословението му се организират летни лагери за ученици, където сред красотата на природата те изучават Закон Божий.
Дядо Борис е постоянен постник, молитвеник, строг и взискателен към себе си, но към другите е снизходителен, с чиста и неподкупна съвест. Не приема подаръци, дори най-невинни наглед. Солидно образован, той владее църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски езици. Знаенето на езици му позволява да следи в оригинал световната богословска и философска мисъл. Дядо Владика притежава широка литературна осведоменост — особено обича творбите на Ботев и Яворов, Славейков и Ст. Михайловски. Дълбокото познаване на веровите истини, съчетано с филологическа култура, му помага да облече мисълта си в достъпна и пленителна форма. Проповедите му са в изискан стил и език, напоени с живителния дух на евангелската истина. Обноските му са фини и деликатни. Особено грижливо се пази да не злослови или оскърби някого. Сърцето му е изпълнено с добри чувства към всички, благоразположен е и към своите противници. Приятна и душеполезна е всяка беседа с Високопреосвещения Борис — той има дарбата да се ориентира и в най-сложните духовни и житейски проблеми. Живее скромно и в нестежание (доброволна бедност) — за погребението сред личните му вещи не намират дори риза, с която да го изпратят по християнски за последен път.
Неврокопският митрополит особено обича природата на Рилския монастир, където познава всяко кътче. Броди из планината сам, понякога с монаси или със свои близки — не обича официалности и не желае никому да бъде в тежест при пребиваването си в монастира. За Рилската света обител, за нейното духовно и материално преуспяване, дядо Борис полага особени грижи. В празнични дни често събира гостуващите православни християнски братства в някой кът на манастирския двор и ги омайва с умните си отечески слова. В трите годишни празника на св. Иван Рилски, чествувани в обителта, митрополитът винаги взема дейно участие. С богатата си поетична дарба той написва акатист в чест на св. Иван Рилски в стихове, одобрен за богослужебна употреба през 1946 г. и сам подбира мелодия за припева към него. (Впрочем, поетичният му талант намира изява още в 1934 г., когато се появява стихосбирката му „Полети“ под псевдонима Ивайло Орлин). Съставя наредбата за ставропигиалните монастири, одобрена от Св. Синод през 1925 г. Дядо Борис особено обича хубавата църковна музика и радостно приветства сладкогласните ученически църковни хорове в неделни и празнични дни. Известният композитор и хоров диригент Добри Христов, издава и посвещава тъкмо на него своята „Литургия“, одобрена и благословена за хорово пеене от Св. Синод.
Строг и взискателен, не търпящ провинения в църковната дисциплина, Владиката милостиво се застъпва за група ученици от Неврокопската гимназия, членове на нелегалната тогава младежка ВМРО. Залага авторитета си пред властта, за да избави от смъртни присъди 13 души, членове на конспирацията от с. Кажени през 1943 г. Всичко от себе си раздава на бедните и болните. Привлечени от предаността му към паството, свещенослужителите също го обграждат с любов. Цар Борис III цени смирения Владика и е негов личен приятел.

„Аз искам моят светъл друм далеч да стигне в небесата! Аз искам суетливий шум да стихне долу на земята!...“
Митрополит Борис изразява своя идеал за качествата и добродетелите на духовния пастир в 58 точки: „пастирска ревност (предано служение и дълбоко съзнание за пастирския дълг); въодушевление; възторженост; искреност; откровеност; истинност; доблест; почтеност; благочестие; благоговение; смирение; скромност; безкористие; справедливост; правдолюбие; набожност; жива вяра; светла надежда, чиста и свята; всеобемна и самоотвержена любов; преданост; себеотречение, състрадание, сърадване, милосърдие, благоразположение; кротост; душевен мир; душевна радост; миролюбие; миротворство; братолюбие; родолюбие (възвишена и дейна любов към своя народ и своята родина и всегдашна готовност да им служим искрено и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване); жива, будна, чувствителна и неподкупна съвест; добротворство; воля, утвърдена в доброто; постоянство; твърдост; самообладание; сдържаност и мярка; трезвеност и въздържание; търпение; добър характер; здрав ум; разум; съзерцателност; мъдрост; образованост; просветеност и пълно познаване на християнските истини; трудолюбие и дейност — любов към честен, смислен и разумен труд и желание да се работи не само за лични нужди и изгоди, но и да се подемат хубави почини и да се извършват полезни дела за доброто на другите, на обществото, на целокупния народ; ред и точност; дисциплина и послушание; благонравие и възпитаност; внимание, почтителност към всеки човек, първо като човек, а после по достойнство, заслуги, положение и значение; благоприличие; чиста и прилична, скромна външност.“ Този набор от християнски ценности разкрива вътрешния човек у дядо Борис — високите му стремежи към съвършенство. И само Бог знае всекидневния му подвиг — борбата с изкушенията, страстите и греха, за достигане възможния за него предел на духовна чистота.
Митрополит Борис поддържа братски отношения с предстоятеля на руските православни общини у нас архиепископ Серафим (Соболев). При всеки удобен случай двамата в съслужение възнасят молитва, на единомислени в Бога сърца, в столичния храм „Св. Николай Чудотворец“. Дядо Борис има много духовни чеда, повечето от които са вече покойници. Един от тях е Левкийският епископ Партений, в началото негов протосингел, сетне викарий на Софийската митрополия. Той е изявен църковен писател, преводач, житиеписец и химнописец. Проватският епископ Антоний е протосингел на дядо Борис през последните години до убийството му през 1948 г. Тогава Владиката предсказва житейската му участ с думите:
„Няма да посмеят да ти направят нищо.“ Скоро след убийството на архиерея, епископ Антоний е арестуван и под конвой го карат в София на „съд“. Бог, обаче, запазва живота му и не допуска да се изпълнят злостните намерения на съпровождащите го.
Когато при комунистическото управление започва разправа с духовенството, митрополит Борис преживява съдбата на всеки един от своите сподвижници. Занизват се години на унижения, мъчения, убийства, затвор, трудови лагери, интерниране на свещеници и по-ревностни във вярата миряни. Неврокопският архиерей поема товара от грижи за моралното и физическото оцеляване на паството си. Сред скърби и сътресения, с натежало от мъка сърце, Владиката работи с удвоено усърдие — утешава, укрепява, ободрява, насърчава за подвиг и обгръща с топла молитва всички верни, готови да принесат жертва за Христа. Дядо Борис с достойнство понася едно от най-тежките изпитания за християнина — клеветата. Чрез печата безчестят името и достойнството на сана му, за да очернят Църквата и служителите ù. Подложен е на постоянен психически тормоз и заплахи от физическа разправа.
Гонен от свои — от тези, които трябваше да бъдат негови едноверни братя, заклеймяван за туй, че работи за единството на народа си, преследван, задето служи честно на своята Българска Православна Църква. Това е тежкият жертвен кръст на митрополит Борис в последните четири години от живота му. Убива го низвергнатият от духовен сан свещеник Илия Стаменов от с. Хърсово, според всички свидетелства — подучен от комунистите. Това трагично за цялата ни Църква събитие става на 8. XI. 1948 г. (Димитровден), в деня на неговата 60-годишнина. След св. Божествена Литургия, приобщен със Светите Дарове, Владиката за последен път поучава своите възлюбени чеда, да не се боят от физическата смърт, щом са живели за Христа и броени минути след това пада бездиханен, пронизан от предателски куршум. В историята на Българската Православна Църква няма случай на такова мерзко убийство — българин да убие свой владика. Осиротява многочисленото му паство в най-тежкия за народа момент, овдовява Неврокопската епархия.
На погребението се стича множество народ. Покрусени хора за последен път изпращат духовния си пастир, като измолват от него прошка и благословение. Венци и гирлянди от есенни цветя обграждат ковчега. Опелото се извършва в храма „Въведение Богородично“ в Благоевград от наместник-председателя на Св. Синод, Русенския митрополит Михаил, който в надгробното си слово го нарича: „съвестта на Българската Православна Църква“ .
По примера на своите достойни предходници — светители, преподобни мъченици от родната ни Църква, живя и завърши своя кръстен път Неврокопският митрополит Борис. В днешните трудни и объркани дни като запален светилник (срв. Мат. 5:13-16), гори и пръска светлина със своя подвиг, този непрежалим наш свещеномъченик! Без съмнение той и сега все тъй отправя горещи молитви пред Божия Престол за своето паство, за любимото си Отечество, за православния български народ.
„... Но там, към Бога духът ми ще витае, безспирно той нагоре ще лети... След мен орел-побратим ще чертае пътеката на моите мечти.“

СВЕТИ СВЕЩЕНОМЪЧЕНИЧЕ БОРИСЕ МОЛИ БОГА ЗА НАС ! ЗА БЪЛГАРИЯ!

НОВИТЕ ПРАВОСЛАВНИ СВЕТЦИ

На 17.юли.1918 година,в Ипатиевия дом,гр.Екатерининбург,Русия мъченически бе убит новомъченикът на Православната Църква Свети Николай ІІ Цар Страстотерпец,заедно със светото му семейство.Убити от богоборния,атеистичен,комунистически режим,заради вярата във Възкръсналият Господ Иисус Христос!

СВЕТИ ЦАРЮ НИКОЛАЕ МОЛИ БОГА ЗА ВСИЧКИ НАС!

МОЛИ БОГА ЗА ИСТИННОТО ПРАВОСЛАВИЕ! ЗА БЪЛГАРИЯ!

ВРЕМЕНАТА НА ГОНЕНИЕТО

http://www.youtube.com/watch?v=OSCJD9V8-fk&feature=related

НОВИТЕ ПРАВОСЛАВНИ СВЕТЦИ

Свети Серафим Софийски чудотворец,канонизиран за светец от СБПЦ.На светия му гроб стават непрестанни чудеса.Погребан в криптата на руският православен храм "Свети Николай Чудотворец"-гр.София.

СВЕТИТЕЛЮ ОТЧЕ СЕРАФИМЕ,МОЛИ БОГА ЗА БЪЛГАРИЯ!

АПЕЛ

Църковното настоятелство при новостроящ се храм -мемориал "Свети Новомъченици Български" -Пловдив,се обръща към всички истински православни християни,родолюбиви българи и демократи,за указване помощ и спомоществователство.

Осъзнавайки че е прекалено трудно да се строи храм,във време на криза и недоимък.Но икономическата криза отминава,за разлика от опостушенията които нанася духовната криза и историческата забрава на поколенията.Времето е трудно,но кога времето е било леко?

Нека не забравяме мъченическият подвиг на духовниците,миряните от кървавият период на ХХ век.

БОГ ДА НИ ПОМАГА,ЗАЩОТО ДЕЛОТО НИ Е СВЯТО!

СВЕТИ ЮСТИН - НОВИЯТ СВЕТЕЦ НА СРЪБСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ

Светителю отче Юстине моли Бога за нас!

Сръбската нация и нейната Православна църква имат хилядолетна история. От времето, когато сръбският народ приема християнството, той е тясно свързан с Византийската цивилизация и Православната църква. Сръбската земя е пълна с християнски паметници, които са свидетелство за идентичността и характера на тази нация.
От времето на първия сръбски архиепископ св. Сава и неговия баща св. Симеон - и двамата монаси, основатели на Хилендарския манастир на Света Гора - до ден днешен сръбският народ продължава да бъде извор на светци и забележителни личности.
Сред тях е и приснопаметният отец и професор Юстин Попович - един от най-големите богослови, както в Сръбската православна църква, така и в целия православен свят.

Св. Юстин е роден на 25 март, деня на Благовещение, през 1894 г. в село Брание (Враня), Южна Сърбия. Родителите му Спиридон и Анастасия му дават името Благой. Той произхожда от свещеническа фамилия и е възпитаван в истинското благочестие на православния сръбски народ.
За него архиепископ Амфилохий Радович казва: "Последната брънка от веригата, която споява поколения свещеници, най-сладкият плод на свещения корен, благословението на поколенията... Благословен е коренът, който даде такъв плод като отец Юстин!"
Докато бил дете, той обичал да посещава близкия манастир, посветен на св. Прохор Пшински, от ХI век. От 1905 до 1914 г. учи в православното училище "Св. Сава" в Белград, където негов учител е известният Охридски епископ Николай (Велимирович), новият Златоуст на Сръбската църква. След поражението на сръбската армия през Първата световна война заминава с една част от сръбската войска в Сакадар, близо до сръбско-албанската граница. Там двадесет и две годишеният Благой е ръкоположен през 1916 г. за монах.
Скоро след това Сръбският патриарх Димитър изпраща младия монах в Санкт Петербург да продължи богословското си образование. В Русия отец Юстин познава страданието на руския народ и е свидетел на гоненията, които предприема болшевишката власт срещу много изповедници на Православната църква.
При тези обстоятелства отец Юстин е принуден да напусне Русия и да отиде в Англия, за да продължи в Оксфорд богословското си образование. След края на войната специализира в Атина, където изучава гръцки език, творенията на християнските подвижници, православната духовност, догматическите и вероучителни послания на Православната църква.
През 1926 г. отец Юстин защитава в Атинския университет докторска дисертация в областта на патристиката на тема "Проблемът за личността и познанието според св. Макарий Египетски". През този период той публикува и книгата си "Философията и религията на Достоевски" (Белград, 1923).
След завършване на образованието си отец Юстин прекарва известно време като мисионер в Подкарпатието (Чехословакия), след което се посвещава на преподавателска дейност в семинариите в Сремски Карловци, Призрен и Битоля. Тук той преподава Нов Завет (въведение и егзегетика), Патрология и Догматическо богословие.
През 1927 г., докато е в семинарията в Карловци, той публикува своя важен труд "Теория на познанието според св. Исаак Сирин". Публикува в религиозната периодика "Християнски живот", а през 1932 г. завършва и първия том от своята "Догматика на Православната Църква", за която получава титлата доцент при катедрата по Догматика в Богословския факултет на Белградския университет. През 1935 г. излиза и вторият том по Догматика, след което е назначен за професор по Догматическо богословие. В 1938 г. заедно със сръбски студенти той основава Сръбско философско общество.
В периода на германската окупация през 1941 г. и до идването на новата комунистическа власт в Югославия през 1945 г. отец Юстин успява да преведе патристични и агиографски текстове, съставя коментари върху Евангелията и посланията на св. ап. Павел, които завършва напълно след войната. През 1945 г. той е арестуван и затворен от тоталитарния режим на Тито като "враг на народа".
Принуден да напусне университета, отец Юстин е изпратен през 1948 г. в женския манастир "Челие" във Валево, извън Белград, където продължава усилено своята богословска работа. Йеромонах Юстин пребивава в постоянна молитва, размисъл и бдение в манастира до края на земния си живот през 1979 г. Далеч от хаоса на света той посвещава себе си на писателска дейност и оставя богато наследство във всички области на богословието: егзегетика, патристика, литургика, аскетика и догматика.
Въпреки забраната да поднови преподавателската си дейност при катедрата по Догматика, при него тайно идвали много университетски професори и учащи се, които се нуждаели от неговите съвети. При това, в манастира неговите духовни творби са съхранени и защитени от посегателствата на комунистическия режим.
Той не е бил изолиран и от съвременните икуменически проблеми. Плод на неговия интерес към тези проблеми е произведението му "Православната църква и икуменизма" (на гръцки и сръбски, Солун, 1974 г.). Преди края на своя земен живот той завършва и третия том по Догматика, публикуван в Белград през 1978 г., както и "Коментар върху евангелието на Иоан".
О. Юстин се превръща в скритата съвест на Православната църква и духовен водач на много посветени християни.
Отец Юстин се преселва в Божето царство в деня на своята 85-годишнина, на 25 март 1979 г. (стар стил).

Отец Юстин заема специално място във всеправославната общност. Писмените му трудове наброяват над 40 тома, но голяма част от тях не са публикувани поради тежките политически условия на Балканите през 20 век. Някои от тях вече са преведени на гръцки и френски.
От всички страни на православния свят се носят възхвали на неговата любов към Богочовека Христос и Неговата Църква. Мнозина християни, духовници и миряни със своята благодатна духовност свидетелстват за неподправената любов и добрина на отец Юстин, които като магнит привличали хората около него. Неговият добронамерен начин на мислене и работа се простира не само върху християните, но и върху невярващите. Те свидетелстват за неговата силна молитва, която вдъхвала кураж на страдащите хора. Често неговото присъствие е достатъчно за човека, за да вникне в тайната на християнската вяра, да добие духовна сила и да продължи да посреща трудностите на живота.
Отец Юстин е работил и в областта на християнската философия и православната антропология. В своите антропологични изследвания той поставя акцента върху Богочовека Христос и възлага своето упование на Бога и отците на Православната църква. Трудовете на отец Юстин разкриват христоцентричния характер на неговото мислене, подчертават важността на учението на Господ Иисус Христос и Неговата Църква за добруването на човешката личност. Всестранно известен е и неговият труд "Човекът и Богочовекът", чието заглавие ясно характеризира неговата философия. Тя се състои в свидетелството на разпятието и възкресението, в свидетелството на срещата на Бога с човека и тяхното единение.
Св. Юстин изучава Свещеното Писание и живота на църковните отци задълбочено и прилага тяхното учение в ежедневния живот. Освен това той смята, че е необходимо да изобличава лъжата и отклоненията от традиционното православие. Неговата богословска и философска ерудиция ясно личи в творбите му, в които утвърждава разделението между "философията на света" и "философията на Св. Дух". Според него философското мислене и диалектика вървят заедно с явяването на Истината. Неговата ерудиция му позволява да разглежда критично всички философски учения и да изобличава техните слабости.
Светият отец е изпълнен с безмерна любов и преданост към светата традиция на Православната църква. Той изпитва благоговение към великите отци и учители на Църквата, особено към творбите на св. Йоан Златоуст и тези на св. Йоан Дамаскин, както и към писанията на св. Макарий Египетски, св. Исаак Сирин, св. Симеон Нови Богослов.
Отец Юстин отправя остра критика срещу повърхностния европейски хуманизъм, неспособен да изведе човека от сферата на материалното и преходното и да му предложи един по-хуманен и божествен мироглед. Като основа на своята работа отец Юстин поставя независимостта на съвременното богословие от влиянието на рационализма на Запад. Неговата лична цел е да върне съвременната теология към изворите на истинското патристично богословие като благовестие и живот във вярата.
Венец на творческата му дейност са трите монументални труда по Догматика. Първият от тях е бил написан като учебник, съобразен с академичните изисквания на учебния план. Вторият и третият том разкриват в лицето на отец Юстин образа на истинския богослов. Той се изявява като неопатристичен богослов и мислител - вдъхновен от Библията. Във втория том са засегнати въпроси, свързани с Христологията и Сотирологията. Третият том е продължение на втория, защото цялостно е посветен на Христовото тяло, т.е. Църквата. Тук той прави изложение на православната еклезиология, която е тясно свързана с Христологията, Пневматологията и Есхатологията.
Юстин Попович е почитан от светогорските монаси за светец. Те са написали в негова памет тропари, кондаци и други богослужебни славословия. Гробът му близо до манастира "Челие" е превърнат в място за поклонение - почит, която по недвусмислен начин изразява уважението към неуморимия труд на големия богослов.
.Канонизиран от Сръбската православна църква
Чества се на 25 март и на 30 август

ИКОНАТА НА СВЕТИТЕ РУСКИ НОВОМЪЧЕНИЦИ

Съборът на светите руски новомъченици пострадали заради вярата в Христа Иисуса!Канонизирани от Истинно Православната Руска Църква и Зарубежната Руска Православна Църква! Светатат икона е представена по време на молитвеното прославление на светите новомъченици росийски!

Руското православие прослави своите Свети мъченици!

АПЕЛ

Църковното настоятелство при новостроящ се храм -мемориал "Свети Новомъченици Български" -Пловдив,се обръща към всички истински православни християни,родолюбиви българи и демократи,за указване помощ и спомоществователство.

Осъзнавайки че е прекалено трудно да се строи храм,във време на криза и недоимък.Но икономическата криза отминава,за разлика от опостушенията които нанася духовната криза и историческата забрава на поколенията.Времето е трудно,но кога времето е било леко?

Нека не забравяме мъченическият подвиг на духовниците,миряните от кървавият период на ХХ век.

БОГ ДА НИ ПОМАГА,ЗАЩОТО ДЕЛОТО НИ Е СВЯТО!

Протокол от канонизацията на новобългарските мъченици
СВ. СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА в изгнание
Тържествено заседание
П Р О Т О К О Л
Днес, двадесет и четвърти октомври, две хиляди и втора година, Св. Синод на Българската православна църква в пълен състав под председателството на Наместник-Председателя на Св. Синод Софийския митрополит Инокентий и при участието на членовете на Св. Синод - Високопреосвещените митрополити, Преосвещените епископи , Високоблагоговейните ставрофорни икономи и благочестиви миряни, проведе тържествено заседание. След призоваване на Божието благословение с молитва беше обявен единствен въпрос на дневния ред на това тържествено заседание :Обсъждане и произнасяне по предло- жението на назначената от Св. Синод комисия с председател Високопреосвещения Пловдивски митрополит Борис и представените към нея доказателствени документи за канонизиране за светци на убитите по време на комунистическия терор в България свещенослужители и миряни.Св. Синод установи следното : Проводниците на комунизма в България са провеждали и провеждат и днес нескрита, активна пропаганда и дейност за унищожаване на християнството в България и превръщане на православния български народ в народ от безбожници. Резултатът на тази дейност е целенасочения и методично проведен многолетен терор над Българската православна църква и нейните свещенослужители и миряни.В резултат на безмилостното преследване със сатанинска жестокост са разрушени или осквернени безчет черкви, параклиси и манастири, убити са над трийсет хиляди свещенослужители и миряни, обявени за "класови врагове", идейни противници на безбожния комунизъм, набелязани за убиване или "пречупване".В България е имало над 80 комунис- тически концентрационни лагери с повече от 187 000 лагеристи, преживяли години в условията на непосилен каторжен труд, глад, побоища, изтезания, убийства.Комунистически палачи-безбожници, в късна доба, на потайни места или публично са убили с кирки, сатъри, тояги или други уреди за мъчение, завързани с бодлива тел, достойни свещенослужители на Българската православна църква, чиито брой е повече от 120. Българи са убивали братята си българи-духовници.Създадена е страхова психоза и покор- ност сред останалите живи свещенослужители и в народа, което е видно и до днес. Не е констатирано съдебно осъждане на лицата, организирали и извършили терора и убийствата.Убитите свещенослужители са били ревностни народни пастири, верни Божии служители. Отличавали се с висок автори- тет сред вярващите. Със своята църковно-обществена дейност те са се старали да насадят и утвърдят в съзнанието на българския народ здравите и спасителни начала на Православната вяра, да предпазят българите от вероотстъпничество, което е било желанието на мъчителите.Мъчениците са били ревностни свещенослужители с високо съзнание за дълг и отговорност пред народа си и са претърпели мъченическа смърт заради вярата си в Христа, любов към ближния и Отечеството, с което са засвидетелствували силата и истинността на Православната вяра.Те са били мъченици за вяра и народ. Отличавали се с възвишена любов към Църква, род и Родина. Обичали са дори мъчителите си и се молели за техните души.Изповядвали са искрено и с живо чувство за дълг своята вяра и църковни идеали, пламенно родолюбие, борческа воля, твърд характер.Съпротивили са се с проникновена прозорливост срещу бездуховността, която щяла да залее българските земи.Със саможертвата си те са положили основите на духовно пробуждане, верско утвърждаване и морално издигане на бъл- гарския народ.Те са ярък светилник за съвременни- ците си и бъдните поколения в борбата им за отстояване на църковна независимост, политическо освобождение и демокрация.Времето застила със забрава страда- нията на народа и скрива драмата на няколкото поколения свещенослужители и миряни – мъченици, станали жертва на комунистическия терор.За да не потънат в забрава, народното съзнание определя видно място на убитите по време на комунистическия терор свещенослужители и миряни на Българската православна църква в сонма на възсиялите из недрата на българския народ Божии угодници, апостоли, будители, учители, просветители народни, светители и отци на Църквата ни, преподобни подвижници, изповедници и мъченици.Въз основа на всичко това, следвайки благочестивия глас на цялата Българска православна църква, Св. Синод с молитвен възторг обявява всецърковно за свещено-мъченици, преподобномъченици и мъченици загиналите от комунистическия терор свещенослужители и миряни на Българската православна църква и ги причислява към лика на светиите.Приканваме чрез това синодално решение целия български народ и всички негови приятели по света с благоговение и молитвено смирение да почитаме всяка година с празнуване и похвални песни блажената памет на светите новобългарски свещеномъченици, преподобномъченици и мъченици, жертви на комунизма.Имената на възсиялите в Божия благодат светци да се впишат в месецослова на Светата Българска православна църква, а блажената им памет да се празнува всяка година на 10 юли, когато по всепра-вославния месецослов се празнува паметта на светите 45 мъченици в Никопол Арменски.
Т Р О П А Р
на всички българските мъченици,жертви на комунистическия терор в България1923-2002 г.
Хиляди са Твоите мъченици, Господи, жертви на комунизма в България, които чрез своите страдания са приели нетленни венци от Теб - нашия Бог. Имайки Те за своя крепост, с любовта и предаността си към Тебе, към Отечеството и православния български народ, те не се преклониха пред своите мъчители - безбожници и антихристи, и съкрушиха и демоните със своята вяра и сила.Молим Те Господи, чрез страданията на Твоите мъченици, чрез техните молитви, дарувай на нашия народ всяко благопреуспяване, а на нас, които ти се молим - спасение на душите.
Т Р О П А Р
на всички българските мъченици,жертви на комунистическия терор в България1923-2002 г.
Хиляди са Твоите мъченици, Господи, жертви на комунизма в България, които чрез своите страдания са приели нетленни венци от Теб - нашия Бог. Имайки Те за своя крепост, с любовта и предаността си към Тебе, към Отечеството и православния български народ, те не се преклониха пред своите мъчители - безбожници и антихристи, и съкрушиха и демоните със своята вяра и сила.Молим Те Господи, чрез страданията на Твоите мъченици, чрез техните молитви, дарувай на нашия народ всяко благопреуспяване, а на нас, които ти се молим – спасение на душите.Като славим светлата Ви памет, прилежно молим, Вас, свещеномъченици български, непоклатими стълбове на вяра и благочестие, усърдни поборници за единството и величието на Православната ни църква : Молете се Христа Бога да запази земята ни от всякакви беди и посегателства, да дарува народа ни с мирно бъдеще, всякакво благопреуспяване, и за душите ни да даде велика милост.
ЖИТИЕ
на свещеномъчениците, преподобномъчениците и мъчениците на Българската православна църква– архиереи, свещеници, монаси и миряни, убити в годините 1923-2002 г.отбезбожниците комунисти
Християнството прониква на Балкан - ския полуостров още през І век чрез благовестническото дело на св. апостол Павел. Книга Деяния на св. Апостоли (гл. ХVІ-ХVІІ) съобщава, че, по време на второто си благо- вестническо пътешествие (51 г.), той основал християнски църкви във Филипи (дн. развалини на север от гр. Кавала), в Берия (дн. гр. Верея в Гърция), в Солун, Атина и Коринт. Преданието разказва, че през ІІ век възникнали християнски центрове във Филипополис (дн. Пловдив), където проповядвал апостолският мъж Ерм, в Тракийска Верея (дн. Стара Загора), където проповядвал св. апостол Карп, в Девелт (край днешния гр. Бургас), в Анхиало (дн. Поморие), както и в още редица български градове. Християнството си проправя път и в днешна Северна България (някогашна Мизия). Според някои по-късни предания, за епископ на Одесос (дн. гр. Варна) се сочи името на Амплий, вероятно ученик на св. апостол Павел.Мъченически актове от ІV век говорят за християнско присъствие и в други мизийски градове: Доростол (Силистра), Томи (Констанца) и Яксиопол. По време на римския император Диоклетиан (303-305) в Доростол мъченически пострадали епископ Дасий и 6 римски войници.През първата половина на ІV век епископски центрове има в Сердика (дн. гр. Со- фия) и Маркиоанопол (при с. Девня , Прова-дийско).През V и VІ век християнството прониква между всички племена на полуострова – траки, илири, славяни и др. С идването си на Балканите, Аспаруховите българи заварват едно християнизирано славянско население, с което влизат в племенен съюз. Съвсем скоро християнството прониква и в българския хански двор. По времето на Омуртаг (814-832) за християнската вяра загиват мъченически Одринският епископ Мануил, Никейският епископ Лъв, епископ Петър, Георги Девелтски, свещеник Парод, клириците (вероятно свещеници) Гавриил и Сионий, християнските военачалници Йоан и Леонтий и 377 християни, чиито имена са все още неизвестни.Маламир (832-836) умъртвява собстве- ния си брат Енравот (св. княз Боян Български) заради вярата му. Преди екзекуцията си Енравот изрекъл следните слова: “тази вяра, за която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде побит навсякъде, ще се вдигнат храмове на истинския Бог и чисти свещеници, чисто ще служат на чистия Бог”.Думите на Енравот се оказали пророчески. Във великото покръстително дело на св. княз Борис (852 - 889) те намерили своето.В 865 г. благоверният княз Борис, заедно със своя народ, приел св. Кръщение. Християнството станало официална държавна религия. Сбъднали се думите на пророка: “Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина ! ” /Мат. 4:16; Ис. 9:1-2/.С Божия помощ и благословение в страната настъпва духовен, културен и материален разцвет, за да се превърне тя в непоклатима крепост на православната наша вяра.Свещенослужителите на Българската православна църква, духовните пастири на православните българи усърдно служат на своя народ. Те са мисионери и учители, усърдни служители на Бога и народа, пример за подражание с личния си живот и дела. В годините на византийското и турското робство те съхраниха християнската вяра и националния български дух. Поведоха паството си към възраждане на българската държавност.Преминала през много страдания и кръв Българската православна църква излъчи своите герои на духа: Георги Нови (Софийски), св. Георги Най-Нови (Софийски), св. мъченик Николай Софийски, мъченик Ангел Лерински, св. Дамаскин Габровски, св. великомъченица Злата Мъгленска, св. мъченик Онуфрий Габровски и др.Тежки дни за Българската православна църква настъпват в началото на ХХ век с победата на болшевишката революция през 1917 г. Пренесена в България на 9 септември 1944 г., за Българската православна църква, за свещенослужителите и за православния вярващ народ настъпват нови, съдбоносни изпитания. Комунизмът задълго се настанява в православната и благословена от Бога българска земя. Въоръжени братоубийствени метежи, разбойнически банди, атентати и убийства заливат многострадална България. Българските комунисти с огън и меч, с реки от кръв осъществяват целта си – насилствено да завземат властта в България и да установят атеистичен комунистически режим по подобие на режима в Съветска Русия.Несъвместима с християнството, кому- нистическата идеология нанесе непоно- симо страдание на българското духовенство и вярващ народ. На вярата и любовта в Спасителя наш Иисус Христос, на любовта към човека и вярата в доброто – на християнските добродетели, комунистическата идеология противопостави безбожието, насилието и човеконенавистта. Основна задача на комунистите стана изкореняването на християнската религия и превръщането на християните в безбожници.Изпълнението на пъкления план за -почва с топовните изстрели срещу Храма в Медковец по време на септемврийския метеж от 1923 година. Премина през ужасява -щия атентат от 1925 г., когато на 16 април, под руините на взривения столичен катедрален храм “Света Неделя”, намират мъченическата си смърт повече от 150 богомолци– мъже, жени и деца, а ранените и осакатените са стотици. И достига връхната си точка на злощастния за България 9 септември 1944 година, когато само за няколко месеца, заради дълбоката им и непоколебима вяра в Иисус Христос и безпределната им любов към Отечеството и православната вяра, по най-жесток начин са убити между трийсет и сто хиляди християни – новомъченици.Точният брой на новомъчениците, имената на мнозина от тях и обстоятелствата на тяхната смърт ще останат неизвестни. Убийствата са извършвани масово, в тъмни нощи и в усойни места, а труповете им изгаряни, хвърляни в пропасти и реки, заравяни в общи ями. Убийците ги изгаряли живи, обезглавявали ги, живи ги хвърляли в дълбоки планински пропасти. Убивали ги с камъни и колове. Чупели костите им. Директорът на Пазарджишкия затвор полковник Топкаров, в писмен доклад, ни е оставил имената на 5014 мъченици и ужасяващото сведение за намерени в река Марица четири обезглавени трупа и голям брой “неизвестни трупове” на мъже “на 30-40 го-дини”, между които и на “14 човека от Ръжево Конаре, изчезнали на 20 септември 1944 г.”. И само там ли ? ...Между тези новомъченици нека споменем имената на Неврокопския митрополит Борис, на протосингела на св. Видинската митрополия архимандрит Паладий, на протосингела на св. Софийската митрополия архимандрит Ириней, на игумена на манастира “Св. Спас” в Сопот йеромонах Климент, на монасите от Рилския манастир Аверкий и Савел, на свещениците Лука Юруков от Панагюрище, Александър Камберов от Поибрене, Стефан поп Василев от Перущица, Стефан Кривошиев от Севлиево и още много други – над сто и двадесет свещенослужители на Българската православна църква – архиереи, свещеници и монаси, които с достойнство и голяма нравствена сила приемат мъченическа смърт, оставайки верни на Господа нашего Иисуса Христа до последния миг на живота си. За да останат те в сърцата ни като светъл пример за достойно служение на Бога, нрав-ствено съвършенство и безпределна любов към род и Отечество. Със собствената си кръв те увенчаха лицата си с венеца на светостта, а светата Българската православна църква ги причисли към лика на светиите за прослава на Светата Божествена Тройца, за да бъдат застъпници за нас пред Бога.За тях колко правдиво звучат словата на блаженопочиналия страдалец и мъченик екзарх Стефан, произнесени на панихидата в памет на жертвите на атентата в храм “Св. Неделя” на 25 май 1925 година:“За тия покойници не бива да плачем.За праведници не се плаче.Нека Бог им даде мир и покой.Те са безсмъртници над българското небе.Те ще будят у нас българската съвест и дух,за да отворим очите си и видим гибелта,към която ни водят пагубното безвериеи идеите на комунизма”.“Душите на праведните са в Божията ръкаи мъка вече няма да ги докосне. Наградатаим е у Господа и грижата за тях у Вишния .” (Прем. Сол., 3:1, 5:15)


ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО


иеромонах Аверкий управител на метоха на Рилския манастир в с. Рила, убит м. октомври 1944 г.
свещеник Александър Ст. Мартинов с. Горна Диканя, Радомирско, убит на 6 октомври 1944 г.
свещеник Александър Петров убит м. октомври 1944 г.
свещеник Александър Стефанов София, убит 1944 г.
свещеник Ангел Мирчев с. Цалапица, Пловдивско, убит на 10 декември 1944 г.
свещеник Ангел Хубанчев Разград , убит в затвора в Силистра
свещеник Андон Василев Андонов с. Брестово, Хасковско, убит на 25 декември 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Андрей Иванов Стаменов с. Горна Малина, Новоселско, убит на 18 октомври 1944 г.
свещеник Атанас Иванов Велков с. Лъки, Гоцеделчевско, починал на 22 ноември 1950 г.след изтезания в лагер - кариера "Самоводене".
свещеник Атанас Йотов с. Долни Дъбник, Плевенско, убит на 21 февруари 1945 г.
свещеник Атанас Янев с. Срем, Елховско, убит м. октомври 1944 г.
Неврокопски митрополит Борис убит на 8 септември 1948 г., пред храма в Петрич.
свещеник Борис Георгиев Вълканов с. Свети Кирилово, Старозагорско, убит на 12 септември 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Борис Дялев Батак, убит 1944 г.
свещеник Борислав Стефанов Пловдив, убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Борис Цветков с. Църква, Пернишко, убит на 1 октомври 1944 г.
свещеник Василий В. Вълков с. Горни Дъбник, Плевенско, убит на 2 октомври 1944 г.
свещеник Васил Вълков Враца, убит 1944 г.
свещеник Василий Дочев с. Саламаново, Шуменско, убит на 24 март 1945 г.
монах Виктор от черквата "Св. Николай" - Русе, убит след 9 септември 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Георги Василев с. Драгалевци, Софийско, убит на 10 септември 1944 г.
свещеник Георги поп Величков с. Бухово, Софийско, убит на 24 октомври 1944 г.
свещеник Георги Николов Вучков с. Мазарачево, Кюстендилско,убит 1944 г.
свещеник Георги Иванов Дангоров Софийско, убит 1944 г.
свещеник Георги Кирилов убит 1944 г.
свещеник Георги Йорданов Кирков енорийски свещеник в храм "Св. Дух", София,убит на 25 септември 1944 г.
свещеник Георги Стоянов Атанасов Пазарджик, убит на 7 октомври 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Димитър Вълев с. Костиево, Пловдивско, убит 1944 г.
свещеник Димитър Вълков с. Смилец, Панагюрско, убит на 4 октомври 1944 г.
свещеник Димитър Гогев Рублев с. Жиленци, Кюстендилско, убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Димитър Евтимов София, убит 1944 г.
свещеник Димитър Иванов Бояджиев с. Лозница, Търговишко, убит на 2 октомври 1944 г.
свещеник Димитър Петров -Пенкьовски енорийски свещеник с. Дивля,Радомирско, убит на 13 ноември 1944 г.
свещеник Димитър Евтимов Петров с. Злогош, Кюстендилско, убит на 12 септември 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Евстатий поп Витошки енорийски свещеник в Бояна, Софийско, убит на 18 октомври 1944 г.
свещеник Евстати Янков Чепеларе, убит 1944 г.
свещеник Иван Ангелов с. Осмо Калугерово, Ловешко убит на 11 март 1945 г.
свещеник Иван Борисов Русе, убит 1944 г.
свещеник Иван Калинов Владов с. Пейчиново, Беленско, убит на 6 октомври 1944 г.
свещеник Иван Вълков Дряновски с. Бреница, Белослатинско убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Иван Николов Гайдаров Пирдоп, убит 4 май 1950 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Иван Илиев Джолев с. Влахи, Св. Врач, убит, м. юни 1948 г.
свещеник Иван Тодоров Иванов с. Тръстеник, Плевенско, убит на 14 септември 1944 г.
свещеник Иван Ангелов Иванов Ловеч, убит на 6 октомври 1944 г.
свещеник Иван Ковачев Йотов с. Мъдрец, Харманлийско убит м. октомври 1944 г.
свещеник Иван Кабакчиев с. Бръшлян, Плевенско, убит на 14 октомври 1944 г.
свещеник Иван Камберов с. Осоица, Новоселско убит м. април 1945 г.
свещеник Иван Периклийски гр. Кюстендил, убит 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Иван Койчев Попов с. Мъдрец, Харманлийско, убит 10 октомври 1944 г.
свещеник Иван Попов с. Батачка, Русенско, убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Иван Тодоров с. Кирилово, Старозагорско, убит на 14 април 1945 г.
свещеник Иван Хаджийски гр. Ихтиман, убит м. септември 1944 г.
свещеник Иван Нанков Цанков с. Борисово, Поповско убит на 24 март 1945 г.
свещеник Иван Русинов Цветанов с. Белозем, Пловдивско, убит на 5 октомври 1944 г.
архимандрит Ириней протосингел на Софийската митрополия убит 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Исак Панайотов София, убит 1944 г.
свещеник Йордан поп Иванов с. Негованци Радомирско, убит на 27 септември 1944 г.
свещеник Йордан Ал. Камберов с. Поибрене, Панагюрско,енорийски свещеник с. Осоица, Новоселско убит 1944 г.
свещеник Йордан Петров Панов с. Брегово, Видинско, убит м. октомври 1944 г.
свещеник Йордан поп Хаджийски Софийско, убит 1944 г.
свещеник Киприан Пловдив, убит 1944 г.
свещеник Кирил Димитров убит 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Кирил Енчев с. Горна Баня, Софийско, убит на 12 септември 1944 г.
свещеник Кирил Манчев Димитров с. Дебели лак, Радомирско, убит на 17 март 1945 г.
свещеник Кирил Георгиев Тодоров с. Яхиново, Дупнишко убит 1944 г.
йеромонах Климент - Кирил Дудевски игумен на манастира "Св. Спас" - Сопот убит на 20 януари 1945 г.
свещеник Константин Бъчваров Враца, убит 1944 г.
свещеник Лука Радев Юруков архиерейски наместник в Панагюрище, убит на 4 октомври 1944 г.
свещеник Методи Ананиев с. Борован, Белослатинско убит 1945 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Методи М. Данов Видин, убит на 1 март 1945 г.
свещеник Михаил Лазаров Софийско, убит 1944 г.
Архимандрит Наум Протосингел на Варненската св. Митрополия убит 1944 г.
йеромонах Наум Амистов убит 1945 г.
свещеник Никола Георгиев Вълков с. Верен, Чирпанско, убит на 27 септември 1944 г.
свещеник Никола Тодоров Калайджиев с. Опълченец, Чирпанско убит на 15 март 1945 г.
свещеник Никола Пешев Миленков с. Подгоре, Белоградчишко убит на 21 февруари 1945 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Петър Василев Дивизиев архиерейски наместник в Разлог, убит 6 октомври 1944 г.
свещеник Петър поп Иванов с. Саранци, Новоселско, убит на 12 септември 1944 г.
свещеник Петър Стойчев Киселков Трявна, убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Петър К. Киселов с. Енчовци, Дряновско, убит на 24 февруари 1945 г.
свещеник Петър Петров с. Шишковци, Кюстендилско убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Петър Петров Русев с. Къпиновец, Великотърновско, убит м. септември 1944 г.
свещеник Рафаил Раев с. Стражица, Горнооряховско убит м. октомври 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
йеромонах Савел от Рилския манастир, убит 1944 г.
свещеник Светослав Василев Варна, убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Стефан поп Василев енорийски свещеник в храм "Св. Атанасий" Перущица, убит на 22 септември 1944 г.
свещеник Стефан Георгиев с. Попица, Белослатинско убит на 9 септември 1944 г.
свещеник Стефан Илиев Камбитов с. Сенокос, Св. Врач, убит, м. юни 1948 г.
свещеник Стефан Камберов гр. Банско, убит на 22 юли 2002 г. пред вратите на манастира "Св.Панталеймон"
свещеник Стефан Маринов Трън, убит на 1 октомври 1944 г.
свещеник Стефан Петров Враца, убит 1944 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Стефан Митков Тафров с. Зелениково, Пловдивско, убит на 6 октомври 1944 г.
свещеник Стефан поп Христов с. Загорци, Новозагорско убит на 16 март 1945 г.
свещеник Стефан Тенев Маринов с. Крън, Казанлъшко, убит м. октомври 1944 г.
свещеник Съби Кънев Кривошиев архиерейски наместник в Севлиево, убит на 6 октомври 1944г.
свещеник Тодор Тумбев Велико Търново, убит 1944 г.
свещеник Трифон Ил. Спасов с. Гиген, Плевенско убит на 31 декември 1944 г.
свещеник Христо Димитров Николов София, убит на 14 септември 1944 г.
свещеник Христо Маринов с. Ореховица, Плевенско убит през лятото на 1957 г.
ПОМЕНИ , ГОСПОДИ РАБА ТВОЕГО
свещеник Христо Николов Стоименов с. Рашка Гращица, Кюстендилско убит м. октомври 1944г.
свещеник Цветан поп Кръстев Враца, убит 1944 г.
свещеник Цветан поп Христов с. Крушовица, Оряховско убит на 16 февруари 1945 г.
свещеник Цонко Петков Ковачев енорийски свещеник в с. Левски, Карловско убит на 23 септември 1944 г.
и всички,чиито имена са все още неизвестнина нас грешните!